ЗА ЧОВЕШКАТА КРАСОТА
и. Е.
„Настана най-красивото време — изгря достойният за възхвала ден на въздържанието, братя: да се потрудим да се очистим, за да се явим чисти пред Сътворилия ни и да придобием Неговата красота, по молитвите на Родилата Го — на единствено чистата Божия Майка.” (Седален след 2. стихословие на утренята в понеделник на 5. седмица на Великия пост, глас 3, творение на господин Йосиф.)
Will he find love without lust’s leaven,
Love fearless, tearless, perfect, pure,
To all with equal bounty given;
In all, unfeigned, unfailing, sure?
(Charlotte Bronte, Frances)
Ще найде ли любов, от сласт незаквасена,
Любов без страх, без сълзи — чиста, съвършена,
На всекиго с еднаква щедрост подарена,
У всички искрена и вярна неизменно?
(Шарлот Бронте, „Франсис”, превод — ин. Е.)
1.
Колчем съм съзирал красотата, всякога съм искал да не я докосвам с тленните си пръсти. Да не се приближавам до нея с видими стъпки. Да я съзерцавам от невидим кръгозор, за да не бъда привлечен в бездната на сякаш неминуемата й продажба на пазарището людско. Всред днешния човешки свят почти не съм съзирал красиви люде — в съвременното общество се цени продажната красота, пропорцията-форма без душа, предизвикателно присвитите, мъгливи от порок очи, в които бляскава единствено сластта е; цени се час по-скорото „освобождаване” от невинността, цени се мътилката, прецеждана безброй пъти през гангренясалия от порок човешки поглед. Днес властва красотата, която се „осмисля” чрез нейното опорочаване, чрез потапянето й в греха. Днес никой не воюва за обратното — да съхрани красотата девствена, да я откъсне от вонящата съвременна „култура” и да я върне на Създателя й, за да се въплъти в душата й нейният истински смисъл — богосъзерцанието.
Колко пъти съм се чудел защо тя — сегашната красота — днес не ражда плодовете на истинската красота: нетленните добродетели. Защо се съчетава толкоз леко, толкоз лекомислено за срамно безсмислие с порока; защо бърза към зловонното тление. И неминуемо съм стигал все до същата шекспирова мисъл[1]: защото съзерцава себе си, а не Създателя си. Защото се гордее, а не дири силата на скромността — единствената нейна пазителка всред враговете й на тоя свят.
-----
1) „If you be honest and fair, your honesty should admit no discourse to your beauty”, казва Хамлет на Офелия — for the power of beauty will sooner transform honesty from what it is to a bawd than the force of honesty can translate beauty into his likeness: „ако си целомъдрена и хубава, тогава целомъдрието ти не бива да допуска никаква беседа с хубостта ти, понеже мощта на красотата по-лесно може да превърне целомъдрието в сводник, нежели силата на целомъдрието може да преобрази красотата в подобна на себе си (добродетел). Превод — ин. Е.”
Омаяна от собствената прелест, красотата престава да бъде красота, тя става красивост, вънкашност, тя се превръща в жертвоприношение на себе си, принасяйки самата себе си в жертва на гнусната си гордост, тщеславие и себепревъзнасяне. Днес почти не се среща скромна красота. Оная, що се изстъпва най-отпред, неизбежно посвещава себе си на сладострастието, което твърде скоро я погубва и захвърля, за да подири следващата си жертва. Затова и красивите люде днес са обезобразени от пошлостта на себесъзерцанието самоистукани. В гордия им взор не искри светлината на девствената чистота. На недокоснатата от лъст призвездна, съзерцателна, възвишена мисъл за вечното царство на истинската Красота. На Създателя. Изгубила е красотата своята предана другарка — верността към Бога — лишила се е от светлината на очите си и сляпо заслепява себе си и целия покорен на безумието й свят.
Истинската красота не мисли себе си. Тя не съзерцава себе си. Тя не се саморазкрива. Тя е проста като дихание на птица, като полъх на вятър, като капка роса; защото е цялостна — несвоя, премъдра — целомъдра. Истинската красота е вечно детска.
Смисълът на красотата е да пребъде девствена, да разкрие цялата детска чистота на девството дори до хубостта на безплътните ангели. Нямайки небето, красотата е безсмислена. Едно-единствено прикосновение на греха до нея я превръща в гнусно и безумно тление и пепел — телесната красота е жива, докле в нея живее най-прекрасният й извор — чистотата. Отвъд чистотата няма красота — там тлеят зловонно мочурищата на човешкото безумие, доведено до пределите на Содома и Гомора.
Но ние нямаме очи за красотата; ние сме пленници на хаотичното чувство, на сладострастната безумност да искаме да обладаваме красотата с телесните си сетива, с най-позорните си чувства — би следвало да се боим дори от най-плахия порив в тази посока (да обладаваш), дори от най-първото движение в сърцето ни, насочено към придобиването на другия за себе си — в това движение е разположена силната омраза, която сетне разделя; в собствената ни „любов” към красотата е вградена смазващата сила на греха, която заслепява душата ни, прави я безсилна да обича Създателя в красивото създание, да вижда Неговата мисъл, Неговата любов в изваянието й, да гледа с очи на дете и мъдрец онова, що светът гледа с очи на развратник: бил той романтик или похотливец. Развратът с красотата започва от заблудата, че тя е сама по себе си. Че тя не е прозорец към своя Създател. Че тя може да бъде красота без Него. Че нейният Създател и Господар не е до нея, с нея, в нея. Душа с очи, необистрени чрез искрен плач и разкаяние за това наше греховно безсилие и чрез горещите сълзи на отвращението от порока, сладострастието и пошлостта, не може да съзерцава телесната красота, без да ослепее от тленните й светлини, които прелъстяват сладострастния ум, които обещават само тленно наслаждение; с греховните си мисли ние превръщаме и най-чистата красота единствено в тление, смрад и пепел.
Днес е твърде рядка красотата, която не е съчетана с похотта. Но тъкмо поради това красота можем да наричаме само оная хубост, лепота и благовидност, която бидейки съзерцавана, поражда в душата благоговение и плач по Сътворилия я. Истинската красота не ослепява и не запленява, не тегли към себе си душата ни, а още по-малко я кара да въжделява срамно, но води целомъдрения ум към нейния Създател. Виждайки я, човек неволно осъзнава своето плачевно безсилие да я съзерцава именно защото е загубил чистотата на сърцето си, от чиито кръгозори красотата може да се съзерцава. Ето защо единствено съвършените в добродетелите могат да не погинат в подобната на бездна земна красота, съюзница на похотите. Самата дума похот носи в себе си обречеността на жаждата да обладаваш красотата, обречеността да я изгубваш и погубваш — похот е производна от „похотети”, пожелавам, жадувам аз да притежавам. Истинската красота е необладаема, неоприличима, несъчетаема с подобно глупаво желание.
Вярвам, че ако един красив (тялом) човек се потруди над чистотата на душата си, неговата красота ще престане да възбужда похот, бидейки оцеломъдрена и одухотворена тъй, че да може да подбужда словесните същества единствено към преклонение и благоговение пред техния Творец — Словото. Прекрасен образец за това имаме у светата княгиня Олга. Вярвам, че красотата може да достигне до такава степен на духовна безпорочност, че да не изтръгва от човешкото сърце безумните вопли на сладострастието. Уви, човешките творения и упражнения върху красотата — в багри, в слово, в мелодии — са били винаги обърнати към прелестното, тоест прелъстяващото свойство на красотата. Тя е била ценена и се цени в наше време най-вече, защото води към низши, а не към висши подбуди. Постепенно това е довело човечеството до такова изменение в мисленето, възприемането и отразяването на красотата, че днес е твърде трудно да открием красота, чужда на хитрото намигване на Адонис и неосквернена от себесъзерцателното око на Нарцис.
2.
Истината, заедно с добродетелта, са родители на красотата. Истинската телесна красота е рожба на вътрешното целомъдрие, на просветлението на душата с духовните добродетели, които я оживотворяват и без които тя е безумие, погибел и безобразие. Сегашният свят никога не ще разбере това, докато се грижи и пази външното, а пренебрегва вътрешното. Ала както животът възприема причините си отвътре, а към външното расте и се простира, тъй и външната красота пониква от вътрешното доброзрачие и от него се поражда. Ето защо добродетелта е вечна родителка и на душевната, и на телесната красота. Както злакът житен не може без стъблото си, тъй и външната красота не може да се храни и съхранява без душевното доброзрачие — тя се разтлява в разни извращения, за да погине бездруго. Но ще рече някой: а ако външното лице на човека е безобразно, при душевно доброцветие? Ще отговорим: ако Бог пожелае и такова състояние, тогава и видимата грозота е за предпочитане пред невидимото душетление и безобразие, прикривано от външна красота на лицето. Красива външност, надяната върху разтляна душа (но това не става с раждането на човека, а е плод на дългогодишната му дейност), донася на човеците велико страдание, при все че мирската словесност й отрежда царствени похвали. Ще дръзнем и повече от това да кажем, за да оскърбим развратената красота: нейното истинско име е непотребство. Какво разбираме под непотребство? Това, което здравото тяло изхвърля извън себе си. Тъй и развратената красота изхвърля мрачни, невидими, духовни непотребства, незрими за пленените от нея, докато здравата душа съди за красотата по духовния й мирис: благоухание или злосмрадие.
Ала кой може да разбере това? Единствено човекът, който се стреми към правдата, комуто Бог озарява ума с християнски мисли и благодат. Без благодатта човешкият ум се прелъстява от външната красота, доверява й се повече, отколкото на добродетелта и правдата. Умът трябва да се довери на благодатта, а не на външните си мисли, служещи повече на сладострастието и своеволието на падналата душа. Но кой днес търси правдата?
Подобава да кажем нещо и за небрежието към своя външен облик, което е за полза на възпитателките на девици. Много полза получава човек от четенето на житията на прекрасните по дух и тяло Христови девомъченици, които на собствената красота гледаха като на сянка, но с все сърце пазеха вътрешната красота на душите си, и то с такава ревност, че предаваха телата си на разкъсване и умъртвяване. Колкото по-възвишен е умът, колкото повече се е издигнал той над плътта, толкова и душевната красота превъзхожда у човека телесната му красота. Ако тъй бъде научен отрокът или девойката, да се вглежда най-вече във вътрешното си лице и с пълно внимание на пази вътрешната си красота, присъща на всеки кръстен в Христа Божий раб, тогава и външната красота ще се запази от разтление и гибел. Доброто възпитание е по-ценно от книжната наука, от телесната красота и от здравето на плътта, и от нарастването на ума, и от събирането на богатства. С една дума: доброто възпитание е дойка на премъдростта, родителка на всички нетленни блага, най-добрият светилник на християнския дом, най-чудната търговия и златна жилка, що се отплаща щедро цял живот.
Красотата е още невяста на словото. Разумът е баща на словесната красота. Няма нищо по-жалко от външната красота, съчетана с ленив, порочен или тъп ум. Все едно омайно на вид цвете, което — кога го доближиш до носа си — изкарва в очите ти сълзи на отвращение с непоносимата си смрад!
Когато чистото и богоозарено слово се събере с красотата, житейската нива ражда злак и зърно в голямо изобилие, понеже истинската красота не без разума живее, ражда чеда и угажда на Бога. Словото просветлява красотата, пази я, закриля я, прави я недостъпна за развратителя на умовете. Силното вътрешно слово на разума дарява красотата с остро оръжие срещу собствените й врагове и убийци — пороците, сред които най-отровна е гордостта. Красотата пък помага на словото в Боговъзхвалата и Богопроповядването, възвисява ума към Най-прекрасното Слово ипостасно. Нека знаем, че всяка сътворена красота е проповедница на нетварната слава Божия и е длъжна да бъде такава. Има красота от словото. Има и слово от красотата. Двете се пазят взаимно и неразлъчно съжителствуват. Облаците на смисъла са обгърнати от тях като с брачни одежди.
Слава Богу, че красота в тлението няма! Свидетел на това е сегашната мнима хубост на лице и тяло. Младостта е милолика, но твърде скоро — ако не я запази добродетелният ум — нейната красота повяхва и, съзерцавайки лицето трийсет лета по-късно, ние с усилие бихме повярвали, че туй е същият човек. Но днес порокът състарява и самата младост. Ако човек има все още неразложен и цялостен ум, той не може да не види колко безобразни са станали човешките лица в наше време, колко грозота им е придал порочният плътски живот. Един поглед към лицата днес може да подскаже какъв мрак е породило робството на сладострастието вътре в душите.
Не за укор казваме това, но за свое ридание, покаяние, отрезвяване и възвръщане към истинския смисъл, разум, живот, красота и Бог го казваме! Но и за благоразумно отделяне от всички външни „красоти”, които разлагат вътрешната красота на душата. Трябва да разберем, че друг подвиг на нашето време не е даден, освен тоя на разумното запазване на остатъка от благочестие и връщането към предишното. Словесната гусла на истинското християнство не достига до ушите на новите исполини на плътския разум. Затуй и с притчи древнословесни ще им пеем за смисъла на забравеното, та в твърде горделивия си външен разум да не разберат, и само ония, които се ослушват в тътена за живи слова — те да осъзнаят и към истинския живот да се върнат, откланяйки се от раждащата гибел плътска красота.
Но да се върна към началната мелодия: смисълът на красотата е да пребъде девствена. Назад, към дълбините на първия досег до нея, отдето весело шурти изворът на чистите думи, на чистите мисли, на чистото сърце, незнаещо и неподозиращо за съществуването на злото. Целомъдрието е красотата. Всяка красота е длъжна да бъде целомъдрена, за да остане красота. Само Творецът има право да се допира до красотата с допир непорочен. Тя е само Негова невеста. Красотата не може да бъде изневерница на Създателя си, защото в самия миг на изневяра тя умира, тя се разлага, тя завонява на пъклен смрад! Красота, твоето име е — душа.
19 May 2009
12 January 2009
Отново "каноничната" лъжа...
Боли, когато човек се натъква на лъжи и преиначавания, когато вижда колко нечестно се извъртат собствените му позиции, колко недобросъвестно се спекулира с ясно заявени факти и реалности... Дори когато не може да очаква повече от извъртания и опити за себеоправдание. Досущ както е казал Псалмопевецът: непщевати вины о гресех... да измисляш оправдания за грехове (чужди или свои).
Ето какво се появи наскоро в сайта „Двери.бг“:
Ето какво се появи наскоро в сайта „Двери.бг“:
„... Безпокойството ни обаче става още по-голямо, когато попаднем на страницата на Сливенска епархия – там официалната страница на една канонична българска св. митрополия си позволява да препоръчва на читателите си официоза на една разколническа група в България – тази на старостилците, ръководена от Росен Сиромахов, известен като „Триадицки епископ Фотий”. Може би в Сливенска митрополия знаят, че тази общност учи, че в БПЦ благодатта присъства само по крайна икономия и че ще се спасят само онези български християни, които пребивават в неведение относно „страшното отстъпление от календарния стил”. (http://www.dveri.bg/content/view/7989/62/)
Дали „безпокойство“ или „клевета“ са синоними не знам, но в тези редове клеветата отново се маскира чрез „посочка“ и „цитат“, измислени от самите автори.
Обикновено властта кара хората да мислят, че им е позволено повече от законното за „простосмъртния гражданин“. Така и в случая имаме признаци на подобно мислене на люде, които се стремят да властвуват над информацията, да подчиняват на собственото мислене мисленето на читателите си, а когато им липсват доводи, просто да трупат груби обвинения и дори клевети. Това отношение на виновно мълчание по отношение на Българската Старостилна Православна Църква, препалвано от време на време от буйния огън на страстна неприязън, е било досега неофициалната политика на нашите опоненти от официалната Църква. И когато огънят на „ревността“ им по... каноничността е припламвал, те незнайно защо винаги са премълчавали някои неудобни за манипулативното им мислене истини, ясно заявени от нас още в началото на извън-катакомбното ни битие през 1993 г.
1. Първа манипулативна хватка: отношението към благодатта. Ние никога не сме си позволили да правим заявления по въпрос, чието разрешаване е от компетенцията на цялата Съборна Православна Църква, а не на на отделни епископи или дори на малък (поместен) събор от епископи. Тук авторът дори не благоволява да прояви добросъвестност при посочката си, вероятно защото такава не съществува, но по-вероятно, защото подобно арогантно отношение към „разколника“ (който дори не е папата, та да му целунеш ръка) е станало (псевдо)етическа норма в официалното православие.
2. Ние никога и никъде не само не сме си служили с подобна неточна формулировка на основния верови проблем на Българската патриаршия: нейното съучастие в отстъплението от Православието чрез забранената от светите канони дейност на църковно общение с отлъчени и непринадлежащи на Православната Църква религиозни общности (в частност, римокатолическата и многобройните протестантски църкви). За разлика от отношението си към нас, идеолозите на официалното православие кой знае защо си позволяват „крайна икономия“ (цитирам от по-горния преиначен в наш адрес „цитат“) по отношение на инославните и „толерантно“ ги назовават с църковни титли, с каквито те биха могли да бъдат именувани, само ако бъдат смятани за членове на Църквата. Налице е конвертируем двоен стандарт, служещ на политическото им възприемане на официалното Православие като „канонично“ по силата на властимането, а не на спазването вероизповедното съзнание и на каноните на Църквата.
Още в самото начало на съществуването си Българската Старостилна Православна Църква е заявила, че не календарната реформа сама по себе си е причината прекъсване на църковното общение с Българска патриаршия.
Някои може да възразят, че „добре, но нали в 1998 г. БПЦ напусна ССЦ!“ На подобно формалистично възражение ще отговорим, че това напускане не бе съпроводено от покайно осъзнаване греха на въвличането в икуменизма и осъждането на последния като гибелен за всеки съпричастен на него православно вярващ; то не бе съпроводено и от реално оттегляне от икуменическата дейност на Българската патриаршия, както само няколко години по-късно показа посещението на папата у нас. То бе съпроводено единствено от раздразнено обвинение по наш адрес, че сега ние вече нямаме основание да съществуваме (non licet esse). Като че лишаването ни от съществуване е било всъщност действителното основание за оттегляне от ССЦ! Тъй или иначе, манипулативното излизане от ССЦ не ознаменува напущане на икуменическите контакти и изяви, на които ССЦ не е единствената форма.
Но нека се върна към другото манипулативно твърдение, над което се спрях по-горе: това, че „страшното отстъпление от календарния стил“ е причина за съществуването на БСПЦ. Между другото, реформата на църковния календар е наречена „най-тежък грях“ „на непослушание към Църквата“ не от друг, а от светител Серафим (Соболев) в статията му „За новия и стария стил“:
„Следователно ние ще застанем на пътя на тежкия грях на непослушание към Църквата, — пише светителят — както в случай, че приемем изцяло новия стил чрез отхвърляне на светите канони, така и ако частично приемем новия стил — при смесен календар, чрез отхвърляне изискванията на Типикона“, каквото „частично новостилие” е въведено и у нас през 1968 г. поради опасение от явно потъпкване на каноните на Църквата. Защото неявното потъпкване на каноните, стига народът да не разбере, е напълно „канонично“ за хората с подобно „църковно“- политическо мислене.
За да дам още по-ясна представа за неправедната манипулация от страна на Двери.бг, ще посоча главните подбуди (не канонически или астрономически, а подчертано икуменически) за реформирането на календара. Посочвам източника си в противовес на Двери.бг, които си служат с кавички не само за да подчертаят фиктивното според тях съдържание на съответните понятия, но и явно за да подвеждат читателите си, че цитират наши източници:
„Още в началото на енцикликата от 1920 г. се заявява, че Константинополската църква смята за съвместими взаимното сближаване и общение на различните „Християнски Църкви“ с наличието на догматически различия между тях. Инославните общности се наричат почитани Християнски Църкви, които „не са чужди и далечни, но са родствени и близки в Христа“ и са „сънаследници, съставящи едно тяло и съпричастни на обещанието Божие в Христа“. Дори се предлага да се основе „Общество на Църквите“. Като първа стъпка към сближаване енцикликата предлага „приемането на единен календар за едновременно празнуване на големите християнски празници““. (Епископ Фотий. Съдбовна стъпка по пътя на отстъплението.)
Изтръгването на календарната реформа от тясноикуменическия й контекст е любим похват на новостилните апологети при заклеймяването на „разколниците“. Може би защото собствената им позиция по отношение на икуменизма е било недозряла, било недооформена, било недостатъчно дипломатично заявена. Или може би защото просто повече от това не могат да кажат: в мрака на смътната аргументация, проясняван единствено от мълниите на гняв, неприязън и други страсти човешки, единственото им оръжие срещу изразените недвусмислено от нас истини остава внезапната и ослепителна проява на „сила“: „силата“ да не говориш по същество, а чрез обвинения, „силата“ да не изпитваш делото, а да криеш себе си от същността му и същността му от аудиторията си, „силата“ да се налагаш „мажоритарно“, а не чрез казването на истината.
Бих искал също да споделя наблюдението си, че от самото начало досега сме се сблъсквали единствено с подобни „силови“ аргументи. Ние не сме получили богословски, канонично и в християнски дух обосновани отговори на изложените от нас причини, поради които сме прекратили църковното си общение с ангажираните в икуменическа дейност и в други форми на отстъпление от Православието официални църкви; нашата църковна позиция е била разглеждана като „разколническа“ по подразбиране, по „предварителна настройка“, по „неизбежната“ невъзможност отделянето от потъпкващите каноните да стане „канонично“ според критериите на първите... (опитваха се дори да ни внушат, че сме се отделили без благословение на патриаршията!); нас са ни обвинявали винаги без запознаване с позициите ни, без вникване в тях, без внимателно изследване на изложените ни дълбоки тревоги относно разпада и духовното опустошение — следствия от отстъплението от чистотата на светоотеческото, богоутвърдено на Вселенските събори Православие.
Но и след толкова години неприязън и вражда към нас, към личностите, които са ни дарили православно духовно и богословско възпитание и образование, ние не сме загубили надеждата, че новостилната висока температура може да спадне, че някои от тези хора, в момент на трезво охладняване към предвзетите им позиции, може да погледнат сериозно и задълбочено върху нашата позиция, а не през зилотския гняв на безусловната убеденост в собствената правота и неукротимата „ревност“ да ни „смирят“ не чрез силата на любовта и убеждението, а със средства, които едва ли някога биха използвали по отношение на икуменическите си братя.
Дали „безпокойство“ или „клевета“ са синоними не знам, но в тези редове клеветата отново се маскира чрез „посочка“ и „цитат“, измислени от самите автори.
Обикновено властта кара хората да мислят, че им е позволено повече от законното за „простосмъртния гражданин“. Така и в случая имаме признаци на подобно мислене на люде, които се стремят да властвуват над информацията, да подчиняват на собственото мислене мисленето на читателите си, а когато им липсват доводи, просто да трупат груби обвинения и дори клевети. Това отношение на виновно мълчание по отношение на Българската Старостилна Православна Църква, препалвано от време на време от буйния огън на страстна неприязън, е било досега неофициалната политика на нашите опоненти от официалната Църква. И когато огънят на „ревността“ им по... каноничността е припламвал, те незнайно защо винаги са премълчавали някои неудобни за манипулативното им мислене истини, ясно заявени от нас още в началото на извън-катакомбното ни битие през 1993 г.
1. Първа манипулативна хватка: отношението към благодатта. Ние никога не сме си позволили да правим заявления по въпрос, чието разрешаване е от компетенцията на цялата Съборна Православна Църква, а не на на отделни епископи или дори на малък (поместен) събор от епископи. Тук авторът дори не благоволява да прояви добросъвестност при посочката си, вероятно защото такава не съществува, но по-вероятно, защото подобно арогантно отношение към „разколника“ (който дори не е папата, та да му целунеш ръка) е станало (псевдо)етическа норма в официалното православие.
2. Ние никога и никъде не само не сме си служили с подобна неточна формулировка на основния верови проблем на Българската патриаршия: нейното съучастие в отстъплението от Православието чрез забранената от светите канони дейност на църковно общение с отлъчени и непринадлежащи на Православната Църква религиозни общности (в частност, римокатолическата и многобройните протестантски църкви). За разлика от отношението си към нас, идеолозите на официалното православие кой знае защо си позволяват „крайна икономия“ (цитирам от по-горния преиначен в наш адрес „цитат“) по отношение на инославните и „толерантно“ ги назовават с църковни титли, с каквито те биха могли да бъдат именувани, само ако бъдат смятани за членове на Църквата. Налице е конвертируем двоен стандарт, служещ на политическото им възприемане на официалното Православие като „канонично“ по силата на властимането, а не на спазването вероизповедното съзнание и на каноните на Църквата.
Още в самото начало на съществуването си Българската Старостилна Православна Църква е заявила, че не календарната реформа сама по себе си е причината прекъсване на църковното общение с Българска патриаршия.
Някои може да възразят, че „добре, но нали в 1998 г. БПЦ напусна ССЦ!“ На подобно формалистично възражение ще отговорим, че това напускане не бе съпроводено от покайно осъзнаване греха на въвличането в икуменизма и осъждането на последния като гибелен за всеки съпричастен на него православно вярващ; то не бе съпроводено и от реално оттегляне от икуменическата дейност на Българската патриаршия, както само няколко години по-късно показа посещението на папата у нас. То бе съпроводено единствено от раздразнено обвинение по наш адрес, че сега ние вече нямаме основание да съществуваме (non licet esse). Като че лишаването ни от съществуване е било всъщност действителното основание за оттегляне от ССЦ! Тъй или иначе, манипулативното излизане от ССЦ не ознаменува напущане на икуменическите контакти и изяви, на които ССЦ не е единствената форма.
Но нека се върна към другото манипулативно твърдение, над което се спрях по-горе: това, че „страшното отстъпление от календарния стил“ е причина за съществуването на БСПЦ. Между другото, реформата на църковния календар е наречена „най-тежък грях“ „на непослушание към Църквата“ не от друг, а от светител Серафим (Соболев) в статията му „За новия и стария стил“:
„Следователно ние ще застанем на пътя на тежкия грях на непослушание към Църквата, — пише светителят — както в случай, че приемем изцяло новия стил чрез отхвърляне на светите канони, така и ако частично приемем новия стил — при смесен календар, чрез отхвърляне изискванията на Типикона“, каквото „частично новостилие” е въведено и у нас през 1968 г. поради опасение от явно потъпкване на каноните на Църквата. Защото неявното потъпкване на каноните, стига народът да не разбере, е напълно „канонично“ за хората с подобно „църковно“- политическо мислене.
За да дам още по-ясна представа за неправедната манипулация от страна на Двери.бг, ще посоча главните подбуди (не канонически или астрономически, а подчертано икуменически) за реформирането на календара. Посочвам източника си в противовес на Двери.бг, които си служат с кавички не само за да подчертаят фиктивното според тях съдържание на съответните понятия, но и явно за да подвеждат читателите си, че цитират наши източници:
„Още в началото на енцикликата от 1920 г. се заявява, че Константинополската църква смята за съвместими взаимното сближаване и общение на различните „Християнски Църкви“ с наличието на догматически различия между тях. Инославните общности се наричат почитани Християнски Църкви, които „не са чужди и далечни, но са родствени и близки в Христа“ и са „сънаследници, съставящи едно тяло и съпричастни на обещанието Божие в Христа“. Дори се предлага да се основе „Общество на Църквите“. Като първа стъпка към сближаване енцикликата предлага „приемането на единен календар за едновременно празнуване на големите християнски празници““. (Епископ Фотий. Съдбовна стъпка по пътя на отстъплението.)
Изтръгването на календарната реформа от тясноикуменическия й контекст е любим похват на новостилните апологети при заклеймяването на „разколниците“. Може би защото собствената им позиция по отношение на икуменизма е било недозряла, било недооформена, било недостатъчно дипломатично заявена. Или може би защото просто повече от това не могат да кажат: в мрака на смътната аргументация, проясняван единствено от мълниите на гняв, неприязън и други страсти човешки, единственото им оръжие срещу изразените недвусмислено от нас истини остава внезапната и ослепителна проява на „сила“: „силата“ да не говориш по същество, а чрез обвинения, „силата“ да не изпитваш делото, а да криеш себе си от същността му и същността му от аудиторията си, „силата“ да се налагаш „мажоритарно“, а не чрез казването на истината.
Бих искал също да споделя наблюдението си, че от самото начало досега сме се сблъсквали единствено с подобни „силови“ аргументи. Ние не сме получили богословски, канонично и в християнски дух обосновани отговори на изложените от нас причини, поради които сме прекратили църковното си общение с ангажираните в икуменическа дейност и в други форми на отстъпление от Православието официални църкви; нашата църковна позиция е била разглеждана като „разколническа“ по подразбиране, по „предварителна настройка“, по „неизбежната“ невъзможност отделянето от потъпкващите каноните да стане „канонично“ според критериите на първите... (опитваха се дори да ни внушат, че сме се отделили без благословение на патриаршията!); нас са ни обвинявали винаги без запознаване с позициите ни, без вникване в тях, без внимателно изследване на изложените ни дълбоки тревоги относно разпада и духовното опустошение — следствия от отстъплението от чистотата на светоотеческото, богоутвърдено на Вселенските събори Православие.
Но и след толкова години неприязън и вражда към нас, към личностите, които са ни дарили православно духовно и богословско възпитание и образование, ние не сме загубили надеждата, че новостилната висока температура може да спадне, че някои от тези хора, в момент на трезво охладняване към предвзетите им позиции, може да погледнат сериозно и задълбочено върху нашата позиция, а не през зилотския гняв на безусловната убеденост в собствената правота и неукротимата „ревност“ да ни „смирят“ не чрез силата на любовта и убеждението, а със средства, които едва ли някога биха използвали по отношение на икуменическите си братя.
31 December 2008
Новогодишно писмо до Сенека
Евтимий приветствува Сенека.
Вълните на времето са раздалечили душите ни на векове една от друга, но всред екота на днешните врагове на вечността аз се чувствувам тъй самотен, о забравени философе, че в моето време, когато внуците на християнските ни деди празнуват с езичниците, аз диря теб, мъдрецо сред езичниците, като по-близък по дух на дедите на постхристиянските им внуци. Затуй и се осмелявам да ти пиша днес, "навръх" "новата година".
Преди всичко, трудно ми е да ти опиша какво точно празнуват християните сега. Края на поста? Убийството на представата за времето? Погребението на християнския усет за живота в миришещата на препечен пуяк тлъста земна суета? Ето, аз толкова ясно усещам, как всеки миг от дареното ми време като на мощна вълна ме отдалечава от възможността да се покая и неизбежно ме тласка към точката, в която всички пътища свършват и започва неизменност. С уплах и тревога всеки ден се сепвам от по човешки нежеланата и от мен промяна -- остаряването, но не в боязън от самата старост, колкото от победата на мига над моето безсилие да го възвърна при себе си, да го възкреся -- мигът време, който със своето умиране побеждава и най-вкопчения в живота човек, незнаещ, че от вечността го дели не век, а само една секунда -- дори много, много по-краткия миг, наречен смърт, а всъщност -- преход.
Та, все още недоумявам как да ти обясня какво празнуват хората днес. Ако можеше сам да чуеш гърмежите, крясъците и глъчката -- това днес се смята за знак на радост, прости ми! -- то навярно щеше да помислиш, че все пак и днес християните са запознати с духа на твоята философия и, макар и символично, се опитват да убият или поне да прогонят от живота си идващата нова година. Защото "идването" всъщност е не друго, а безвъзвратното отлитане на една година от техния живот. Ако пък ти беше християнски философ, навярно би помислил, че те се радват на скъсяването на живота им с една година, защото тъй се доближават до смъртта и преминаването си при техния възлюбен Спасител и Бог. Но тук е и трудността, че те явно не мислят нито едното, нито другото; те сякаш не са нито езичници като теб, нито християни като своя Христос, за Когото най-малко мислят всред дима и пукотевицата на своето... веселие.
Бедни езичнико, по-богат от езичниците-"християни", мога поне да ти кажа какво ме накара да заговоря с теб в тая тъй самотна за любителя на мъдростта нощ. Това е твоето писмо до Луцилий, в което ти му разгадаваш тайната на времето. Вярвайки, че и днес сред християните все още се намират любители на мъдростта, ще си позволя тук да им предложа някои от твоите все тъй силни мисли:
"Тъй и постъпвай, мой Луцилий! Извоювай за самия себе си времето, пази го и трупай времето, което преди ти го отнемаха и крадяха други -- което преминаваше напразно. Сам се убеди в това, че пиша истината: част от времето ни го отнемат насила" (-- дори нещо повече, у нас живота на поколения българи им бе отнет насила чрез налудния експеримент на "комунизмо-социализма"! --) "част го открадват, част пък изтича безполезно. Но най-позорно от всичко е губенето на времето поради собственото ни нехайство. Вгледай се по-внимателно: та нали най-голяма част от живота си ние пилеем с лоши постъпки, една немалка губим в безделие, а целия си живот употребяваме не за дела, които са нужни.
"Ще ми посочиш ли такъв човек, който би ценил времето, който би знаел колко струва денят, който би разбирал, че умира с всеки час? Тук е и бедата ни, че ние виждаме смъртта пред себе си. Всъщност повечето от нея е вече зад нас: та нали всичките изминали от живота ни години принадлежат на нея, на смъртта? Ето защо постъпвай тъй, мой Луцилий, както ми пишеш: не погубвай нито час! Удържиш ли във властта си днешния ден, по-малко ще зависиш от утрешния. Ако ли не, докле отлагаш, то целият ти живот ще премине.
"Всичко у нас, Луцилий, ни е чуждо, единствено времето е в наши ръце. И то само времето, което тече и изтича, природата ни е дала във властта ни, но и него ни го отнема всеки, който поиска. Колко глупави са смъртните люде: получат ли нещо нищожно, евтино и навярно лесно възвръщаемо, те си позволяват да си искат сметка. А ония, за които са отделили време, не имат за свои длъжници, при все, че единствено невъзвратимо тук е времето и дори благодарният за него не може да го възвърне..."
Наистина Сенека, какво би казал, ако видеше как днешният християнин празнува смъртта на времето чрез нови и нови убийства на самото време! Дали пък някой от тези гръмко празнуващи не си е помислил поне веднъж, че наместо шумно да празнува "новата година", не би било по-мъдро да отпраща старата с тих духовен размисъл за това с какво е запълнил той това изпратено пред Божия съд време? Да се съкруши и поплаче за многото часове и дни, които сам е погубил безвъзвратно... Да благодари на Бога за макар и кратките подарени му мигове на общуване с Него и най-вече -- за величественото Му търпене на човешката греховност, дръзваща да пилее щедро даденото й за изцеление време?...
Християните, които пазят душите си чисти и се стремят към близост със своя Бог, могат с основание да се радват на скъсяването на земния си живот.
Но как ти, древни мъдрецо, би обяснил причината ония, които треперят над животинския живот на тялото си, които считат здравето му за най-важното (!) нещо в живота си, правейки уговорката, че всичко друго се възвръщало (?!) и които с необуздано ядене и пиене подриват своето-си здраве и скъсяват самия си живот -- как би обяснил причината те да празнуват именно скъсяването на живота си и то -- чрез застрашаването на здравето му? По-скоро трябваше да попитам: как мислиш, те сами ли се подиграват над себе си или някой друг, невидим за взора им, им се подгавря?
Но, време е да свърша писмото си -- скоро ще забумтят фишеци и тъпани, скоро ще заехти с глас на зурна кресливата радост на постхристиянския човек и моите мисли ще тупнат в праха като простреляни от жестока ръка едноминутни птици.
Благодаря ти, забравени Сенека, че ми даде да чуя гласа си изпод пластовете време. Ще го дам на християните. Дано някой го чуе. Дано някой, позабравил евангелските предупреждения за туй колко късо е времето, се сепне поне от гласа на непозналия Христа езически философ, и се засрами, че бедният откъм духовна мъдрост отново го е напътил към богатството на Христовата премъдрост.
Разбира се, до християните, които празнуват "настъпването на новата година", думите ти трудно ще достигнат. Те са упоени от такава жарка треска, че да се опиташ да я охладиш би им се сторило посегателство, нахалство, мизантропия, а не спасителен компрес, церящ възпалението на съвестта им.
На тях не мога да пожелая нищо друго, освен това: да оставят довреме Евангелието настрана, да намерят писмата ти - твоите писма, езичнико Сенека, -- и да започнат наново, от тях, своя път към християнството.
На ония пък, които са бързали да свършат своя "коледен пост" преди 1 декември, по новия стил, за да са готови да се веселят, тоест да си хапват и пийват блажно до насита в чест и слава на "новата година", ще спомена само за това как са прекарвали времето си веселите човеци около Ноя, докато последният търпеливо е строял кораба си...
Vale!
инок Евтимий,
31 декември 2008 г. Часове преди издъхването на "старата година".
Вълните на времето са раздалечили душите ни на векове една от друга, но всред екота на днешните врагове на вечността аз се чувствувам тъй самотен, о забравени философе, че в моето време, когато внуците на християнските ни деди празнуват с езичниците, аз диря теб, мъдрецо сред езичниците, като по-близък по дух на дедите на постхристиянските им внуци. Затуй и се осмелявам да ти пиша днес, "навръх" "новата година".
Преди всичко, трудно ми е да ти опиша какво точно празнуват християните сега. Края на поста? Убийството на представата за времето? Погребението на християнския усет за живота в миришещата на препечен пуяк тлъста земна суета? Ето, аз толкова ясно усещам, как всеки миг от дареното ми време като на мощна вълна ме отдалечава от възможността да се покая и неизбежно ме тласка към точката, в която всички пътища свършват и започва неизменност. С уплах и тревога всеки ден се сепвам от по човешки нежеланата и от мен промяна -- остаряването, но не в боязън от самата старост, колкото от победата на мига над моето безсилие да го възвърна при себе си, да го възкреся -- мигът време, който със своето умиране побеждава и най-вкопчения в живота човек, незнаещ, че от вечността го дели не век, а само една секунда -- дори много, много по-краткия миг, наречен смърт, а всъщност -- преход.
Та, все още недоумявам как да ти обясня какво празнуват хората днес. Ако можеше сам да чуеш гърмежите, крясъците и глъчката -- това днес се смята за знак на радост, прости ми! -- то навярно щеше да помислиш, че все пак и днес християните са запознати с духа на твоята философия и, макар и символично, се опитват да убият или поне да прогонят от живота си идващата нова година. Защото "идването" всъщност е не друго, а безвъзвратното отлитане на една година от техния живот. Ако пък ти беше християнски философ, навярно би помислил, че те се радват на скъсяването на живота им с една година, защото тъй се доближават до смъртта и преминаването си при техния възлюбен Спасител и Бог. Но тук е и трудността, че те явно не мислят нито едното, нито другото; те сякаш не са нито езичници като теб, нито християни като своя Христос, за Когото най-малко мислят всред дима и пукотевицата на своето... веселие.
Бедни езичнико, по-богат от езичниците-"християни", мога поне да ти кажа какво ме накара да заговоря с теб в тая тъй самотна за любителя на мъдростта нощ. Това е твоето писмо до Луцилий, в което ти му разгадаваш тайната на времето. Вярвайки, че и днес сред християните все още се намират любители на мъдростта, ще си позволя тук да им предложа някои от твоите все тъй силни мисли:
"Тъй и постъпвай, мой Луцилий! Извоювай за самия себе си времето, пази го и трупай времето, което преди ти го отнемаха и крадяха други -- което преминаваше напразно. Сам се убеди в това, че пиша истината: част от времето ни го отнемат насила" (-- дори нещо повече, у нас живота на поколения българи им бе отнет насила чрез налудния експеримент на "комунизмо-социализма"! --) "част го открадват, част пък изтича безполезно. Но най-позорно от всичко е губенето на времето поради собственото ни нехайство. Вгледай се по-внимателно: та нали най-голяма част от живота си ние пилеем с лоши постъпки, една немалка губим в безделие, а целия си живот употребяваме не за дела, които са нужни.
"Ще ми посочиш ли такъв човек, който би ценил времето, който би знаел колко струва денят, който би разбирал, че умира с всеки час? Тук е и бедата ни, че ние виждаме смъртта пред себе си. Всъщност повечето от нея е вече зад нас: та нали всичките изминали от живота ни години принадлежат на нея, на смъртта? Ето защо постъпвай тъй, мой Луцилий, както ми пишеш: не погубвай нито час! Удържиш ли във властта си днешния ден, по-малко ще зависиш от утрешния. Ако ли не, докле отлагаш, то целият ти живот ще премине.
"Всичко у нас, Луцилий, ни е чуждо, единствено времето е в наши ръце. И то само времето, което тече и изтича, природата ни е дала във властта ни, но и него ни го отнема всеки, който поиска. Колко глупави са смъртните люде: получат ли нещо нищожно, евтино и навярно лесно възвръщаемо, те си позволяват да си искат сметка. А ония, за които са отделили време, не имат за свои длъжници, при все, че единствено невъзвратимо тук е времето и дори благодарният за него не може да го възвърне..."
Наистина Сенека, какво би казал, ако видеше как днешният християнин празнува смъртта на времето чрез нови и нови убийства на самото време! Дали пък някой от тези гръмко празнуващи не си е помислил поне веднъж, че наместо шумно да празнува "новата година", не би било по-мъдро да отпраща старата с тих духовен размисъл за това с какво е запълнил той това изпратено пред Божия съд време? Да се съкруши и поплаче за многото часове и дни, които сам е погубил безвъзвратно... Да благодари на Бога за макар и кратките подарени му мигове на общуване с Него и най-вече -- за величественото Му търпене на човешката греховност, дръзваща да пилее щедро даденото й за изцеление време?...
Християните, които пазят душите си чисти и се стремят към близост със своя Бог, могат с основание да се радват на скъсяването на земния си живот.
Но как ти, древни мъдрецо, би обяснил причината ония, които треперят над животинския живот на тялото си, които считат здравето му за най-важното (!) нещо в живота си, правейки уговорката, че всичко друго се възвръщало (?!) и които с необуздано ядене и пиене подриват своето-си здраве и скъсяват самия си живот -- как би обяснил причината те да празнуват именно скъсяването на живота си и то -- чрез застрашаването на здравето му? По-скоро трябваше да попитам: как мислиш, те сами ли се подиграват над себе си или някой друг, невидим за взора им, им се подгавря?
Но, време е да свърша писмото си -- скоро ще забумтят фишеци и тъпани, скоро ще заехти с глас на зурна кресливата радост на постхристиянския човек и моите мисли ще тупнат в праха като простреляни от жестока ръка едноминутни птици.
Благодаря ти, забравени Сенека, че ми даде да чуя гласа си изпод пластовете време. Ще го дам на християните. Дано някой го чуе. Дано някой, позабравил евангелските предупреждения за туй колко късо е времето, се сепне поне от гласа на непозналия Христа езически философ, и се засрами, че бедният откъм духовна мъдрост отново го е напътил към богатството на Христовата премъдрост.
Разбира се, до християните, които празнуват "настъпването на новата година", думите ти трудно ще достигнат. Те са упоени от такава жарка треска, че да се опиташ да я охладиш би им се сторило посегателство, нахалство, мизантропия, а не спасителен компрес, церящ възпалението на съвестта им.
На тях не мога да пожелая нищо друго, освен това: да оставят довреме Евангелието настрана, да намерят писмата ти - твоите писма, езичнико Сенека, -- и да започнат наново, от тях, своя път към християнството.
На ония пък, които са бързали да свършат своя "коледен пост" преди 1 декември, по новия стил, за да са готови да се веселят, тоест да си хапват и пийват блажно до насита в чест и слава на "новата година", ще спомена само за това как са прекарвали времето си веселите човеци около Ноя, докато последният търпеливо е строял кораба си...
Vale!
инок Евтимий,
31 декември 2008 г. Часове преди издъхването на "старата година".
06 June 2008
Отново повод за тъга
Поредният повод за тъга се оказа статията Днес беше опелото на отец Сергий (Язаджиев). Оказа се, че и в "съболезнованието" може да се вложи ирония, сарказъм срещу "неканоничните" "разколници". За кой ли път подобна хапливост ми напомни римокатолическите иронични усмивки към "източните схизматици". За кой ли път с горчивина осъзнах, че подобен род отношение говори за закритост, за твърдо нежелание да се разбере нашата позиция, нашето "защо". Оказа се, че и кончината на един православен монах може да се използва като "плацдарм"...
Замислял ли се е някога обаче завършеният новостилец, че обръщайки острието на атаките си изключително към календарния въпрос (дори псевдонимът на автора е психологичен акт на тази свръхангажираност на ума в казаната посока), той всъщност експонира собствената си слабост да предпочита защитата на ония двери на собствената крепост, през които е влязъл Троянският кон на апостасията в "официалното православие"?
Календарната реформа в Православната Църква бе извършена несъборно, самочинно и с нецърковни средства. Но тя, сама по себе си, не е причината за ограждането ни от общение със самочинните ни събратя. Тя е симптом на едно ново, "неоправославно" съзнание, което е в дълбок разрез, сиреч разкол, с Православието на светите отци. Заядливото название "старостилци" (а защо не - "пасхалисти"?) е невярно по отношение на същността на поведената в 1923 г. духовна борба срещу отстъплението вътре в Църквата.
Светият апостол не напразно ни зове да изпитваме непрестанно, дали сме във вярата. Без да правя обобщения, ще си позволя едно наблюдение върху нещо, което според мен е тревожен признак именно на липсата на жива вяра у немалко православни днес.
Един от признаците на тая жива вяра е отношението към достоянието на Църквата, към светоотеческото й наследие; това отношение можем да отразим най-кратко с думата благоговение, благоговейна почит към предаденото нам от дедите ни драгоценно наследие на вярата и благочинието в Църквата. Ако отношението ни към богослужебния църковен календар е грубо и безогледно, то самото ни стоене във вярата - живата духовно-разсъдлива вяра! - се поставя под дълбоко съмнение, независимо от самочувствието ни, че в догматически план ние сме "безгрешни". Загубата на благоговението към църковното достояние е, струва ми се, признак на настъпваща духовна коравост на душата, на приближаваща се духовна смърт. Само лекомисленият човек би пренебрегнал думите на древния подвижник, който твърди че разсеяността е най-страшният враг на водещия духовен живот. Разсеяността, заедно с липсата на благоговение, отварят в душата дверите на отстъплението от Бога. Ироничността, сарказъма, охулването на ближния - това са само вторични изяви на оголената от греха душа, приела в себе си семето на тлението.
Една от първите прояви на смъртта на душата е гнилото слово (за него също ни предупреждава Апостолът) - както от гниещия труп се носи зловоние, тъй от разлагащата се душа се изливат груби, оскърбителни, нечисти или срамни думи: злословието, клеветата, клюката, безумното слово, дори празното слово е знак за стряскане от собствения живот, знак за вътрешно тлеене. Знак, че душата ни е загубила страха от Бога или страха, че спасението й не е сигурно, че тя все още е в областта на мрака, че тя е достойна за осъждане... Душа, в която словото е гнило, не може да не осъжда ближния, не може да не пада под бремето на собствените земни страсти. За нея Бог не е реално-осезаемо жив и страшен Всевидец и Съдия, тя няма жив допир с Вечноживия, защото от тоя допир сърцето й би закървило с покаяние и уплах от самата себе си и тя би загубила всякакъв вкус към чуждите недъзи и към сламката в окото на ближния. Без страха и благоговението, човешката душа живее в съчинения от страстите й свят, където душата мисли себе си "спасена" (подсигурена) така, както протестантите се възприемат като "приели Христос за личен Спасител" и "спасени". Или пък е просто безразлична към ставащото отвъд...
По-нататък вътрешната апостасия върви по пътеката на неблагоговението и дързостта, докато стигне до състоянието при нечиста съвест (отците я наричат дори "изгорена", прогоряла от непрестанното пренебрегване на воплите й) да остава невъзмутима от собствените си духовни недъзи, което й дава дръзновението да следи недъзите на ближните и да ги съди, като при това й се струва, че "никого не осъжда"; та нали самото вглеждане в ближния отгоре надолу е вече съдене, защото по-ниският не гледа отгоре-надолу! - Тук се ражда "свободата на словото", "демократизмът" на критика, преценяващ "трезво" всички и всичко, освен себе си. Душата се е скрила от собствената си безчувственост, тя вече не усеща вонята на думите си, на арогантното си хилене спрямо раните и болките на ближните си, тя се е скрила в огорчително "правилния" свят на, да речем, една "канонична" увереност в незиблемото си "пребъдване в Църквата", че дръзко и самоуверено пренебрегва дори самото Свещено Предание (да си припомним деянията на Мелетий Метаксакис и Мирон Кристя, както и на техните следовници).
Преданието не е кутия с предписания, то включва в себе си и верността към духа на православното благочестие. Самото лекомислие, с което днес се кори "старостилието", е повод за плач. Да махаш с ръка на богослужебния Устав, рожба на възвишения духовен живот и на ангелското благоговение на поколения свети отци на Църквата, е меко казано, хамско. Единствено човек, който има страх пред малките отстъпления, който знае от личен духовен опит как понякога секунда колебание в избора между добро и зло, в избора кой помисъл да последва, може да доведе душата до страшно падение, - единствено такъв човек ще разбере позицията ни, ще разбере защо както в духовния живот, тъй и в църковно-богослужебния живот нещата не се делят на дребни и едри, на първостепенни и второстепенни, защото всичко, което ранява душата и я руши отвътре, е огромно по значение. В такава светлина, струва ми се, варварското отношение към църковно-богослужебния календар (не го назовавам Юлиански, защото това е частично вярно като термин) е съдбоносно.
Пренагласата на духовния живот, която води като следствие до подобно делене на "съставките" на Св. Предание на "догматични" и "недогматични", е свързана с благоговението и страха пред Бога. Развита до логичен предел, тази пренагласа води - ако трябва да се изразя символично, - до почитането на златото върху олтаря по-високо от олтаря. Да, олтарът е оставен цял, догматически новостилието е наглед ненакърнено. Но, подобно на олтара, там и догматиката отива на заден план, когато на преден излезе църковната политика. Именно това "разместване на пластовете" се прояви отначало в календарната реформа: календарният въпрос бе "решен", без да се прецени богословски и църковно в пълнота, без да се обсъди съборно от цялата Църква като Тяло Христово, израз на чието богослужебно единство е именно църковният календар.
Последиците днес са видни: икуменическата съвместна молитва се практикува вече повече от половин век при "догматически" спокойна съвест. Ако нечия съвест у "тия малките" трепне, то й се казва, че съвместни молитви не е имало (т.е. прилага се "дипломация", иначе - лъжа); или че вече няма да има (докато общението с инославните си продължава необезпокоявано). Чувството за грях е почти притъпено. Днес се лъже нагло, греши се дръзко, говори се безстрашно и неблагоговейно. Под удобното покривало на "няма отстъпление от догматите" се рушат устоите на благочестието и се гради нова, адогматична религия, според която Православието е дял в духовното наследство на планетата и ценна отживелица в музея на Стария свят. Адогматичността на днешното "църковно" съзнание се облича лесно в догматическите одежди и на "православието": религията, за която духовният подвиг не е от първостепенно значение, която плава по течението на тоя свят и служи на неговия дух чрез своята послушност и способността да се пренагажда тъй, че да бъде угодна едновременно на земните човешки похоти и ... на "Христа"; ако у нас тя е лесно различима поради типично балканската си невъзпитаност, грубиянщина и безпардонност, понякога поприкрити в нетърпимо интелектуални воали, другаде тя борави по-умело с теологическия инструментариум на "православния" постмодерн. Явно на балканеца не достига търпението да "омаскарява" убедително, т.е. завоалирано, както това правят корифеите на съвременното "интелектуално богословие", т.е. първият заприличва на онова, което се е опитвал да скрие на равнище "словесност".
Но да завърша тази тъй дълга своя въздишка: календарният въпрос е достатъчно ясно разгледан в творенията на св. отци и на подвижници на благочестието. Достатъчно е да цитирам написаното от св. Серафим Богучарски, Софийски чудотворец особено негово мнение, изразено с такава яснота и категоричност през 1948 г. на Московското всеправославно съвещание, по повод взетото там решение да се остави и занапред новия стил в ония поместни православни Църкви, които са го приели. Това особено мнение гласи:
„Аз не съм съгласен с третия пункт от резолюцията на (календарната) комисия, дето празнуването на неподвижните празници по новия стил се смята за допустимо явление. Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на подвижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е на лице съзнателно и свободно нарушаване на Устава, една от основоположните книги на нашата Православна Цъква. Както догматите, така и св. Канони и Уставът са глас на нашата Майка Църквата. Да не слушаш този глас, значи да падаш в греха, наричан непослушание на Църквата, нещо, което така тежко се осъжда от нашия Господ (Мат. 18:17).
Разбира се, могат да съществуват уважителни причини, които да извиняват този грях, когато той се извършва несвободно, по силата на тия или ония условия, независещи от волята на оная Църква, в която се извършва празнуването на неподвижните празници по новия стил. В такъв случай това явление заслужава не осъждане, а съжаление и не може да бъде препятствие за църковно и братско общение на тая църква с ония църкви, които отхвърлят новия стил даже в компромисна форма.
На всеки случай да се допуска празнуването на неподвижните празници в Църквите, приели смесения календарен нов стил в компромисна форма, без всякакви уговорки, това значи да се санкционира и узаконява онова, което Православната Църква трябва да отхвърли. (п) Архиеп. Серафим. 1948 1/14 юли.”
Дано тези думи на този съвременен свети отец на Църквата подтикнат към размисъл ония, които "не са ‘старостилци’ и ‘никога няма да бъдат’". Защото "старостилството" не е въпрос на предпочитание или амбиция, а съдбоносен въпрос на православната християнска съвест.
Замислял ли се е някога обаче завършеният новостилец, че обръщайки острието на атаките си изключително към календарния въпрос (дори псевдонимът на автора е психологичен акт на тази свръхангажираност на ума в казаната посока), той всъщност експонира собствената си слабост да предпочита защитата на ония двери на собствената крепост, през които е влязъл Троянският кон на апостасията в "официалното православие"?
Календарната реформа в Православната Църква бе извършена несъборно, самочинно и с нецърковни средства. Но тя, сама по себе си, не е причината за ограждането ни от общение със самочинните ни събратя. Тя е симптом на едно ново, "неоправославно" съзнание, което е в дълбок разрез, сиреч разкол, с Православието на светите отци. Заядливото название "старостилци" (а защо не - "пасхалисти"?) е невярно по отношение на същността на поведената в 1923 г. духовна борба срещу отстъплението вътре в Църквата.
Светият апостол не напразно ни зове да изпитваме непрестанно, дали сме във вярата. Без да правя обобщения, ще си позволя едно наблюдение върху нещо, което според мен е тревожен признак именно на липсата на жива вяра у немалко православни днес.
Един от признаците на тая жива вяра е отношението към достоянието на Църквата, към светоотеческото й наследие; това отношение можем да отразим най-кратко с думата благоговение, благоговейна почит към предаденото нам от дедите ни драгоценно наследие на вярата и благочинието в Църквата. Ако отношението ни към богослужебния църковен календар е грубо и безогледно, то самото ни стоене във вярата - живата духовно-разсъдлива вяра! - се поставя под дълбоко съмнение, независимо от самочувствието ни, че в догматически план ние сме "безгрешни". Загубата на благоговението към църковното достояние е, струва ми се, признак на настъпваща духовна коравост на душата, на приближаваща се духовна смърт. Само лекомисленият човек би пренебрегнал думите на древния подвижник, който твърди че разсеяността е най-страшният враг на водещия духовен живот. Разсеяността, заедно с липсата на благоговение, отварят в душата дверите на отстъплението от Бога. Ироничността, сарказъма, охулването на ближния - това са само вторични изяви на оголената от греха душа, приела в себе си семето на тлението.
Една от първите прояви на смъртта на душата е гнилото слово (за него също ни предупреждава Апостолът) - както от гниещия труп се носи зловоние, тъй от разлагащата се душа се изливат груби, оскърбителни, нечисти или срамни думи: злословието, клеветата, клюката, безумното слово, дори празното слово е знак за стряскане от собствения живот, знак за вътрешно тлеене. Знак, че душата ни е загубила страха от Бога или страха, че спасението й не е сигурно, че тя все още е в областта на мрака, че тя е достойна за осъждане... Душа, в която словото е гнило, не може да не осъжда ближния, не може да не пада под бремето на собствените земни страсти. За нея Бог не е реално-осезаемо жив и страшен Всевидец и Съдия, тя няма жив допир с Вечноживия, защото от тоя допир сърцето й би закървило с покаяние и уплах от самата себе си и тя би загубила всякакъв вкус към чуждите недъзи и към сламката в окото на ближния. Без страха и благоговението, човешката душа живее в съчинения от страстите й свят, където душата мисли себе си "спасена" (подсигурена) така, както протестантите се възприемат като "приели Христос за личен Спасител" и "спасени". Или пък е просто безразлична към ставащото отвъд...
По-нататък вътрешната апостасия върви по пътеката на неблагоговението и дързостта, докато стигне до състоянието при нечиста съвест (отците я наричат дори "изгорена", прогоряла от непрестанното пренебрегване на воплите й) да остава невъзмутима от собствените си духовни недъзи, което й дава дръзновението да следи недъзите на ближните и да ги съди, като при това й се струва, че "никого не осъжда"; та нали самото вглеждане в ближния отгоре надолу е вече съдене, защото по-ниският не гледа отгоре-надолу! - Тук се ражда "свободата на словото", "демократизмът" на критика, преценяващ "трезво" всички и всичко, освен себе си. Душата се е скрила от собствената си безчувственост, тя вече не усеща вонята на думите си, на арогантното си хилене спрямо раните и болките на ближните си, тя се е скрила в огорчително "правилния" свят на, да речем, една "канонична" увереност в незиблемото си "пребъдване в Църквата", че дръзко и самоуверено пренебрегва дори самото Свещено Предание (да си припомним деянията на Мелетий Метаксакис и Мирон Кристя, както и на техните следовници).
Преданието не е кутия с предписания, то включва в себе си и верността към духа на православното благочестие. Самото лекомислие, с което днес се кори "старостилието", е повод за плач. Да махаш с ръка на богослужебния Устав, рожба на възвишения духовен живот и на ангелското благоговение на поколения свети отци на Църквата, е меко казано, хамско. Единствено човек, който има страх пред малките отстъпления, който знае от личен духовен опит как понякога секунда колебание в избора между добро и зло, в избора кой помисъл да последва, може да доведе душата до страшно падение, - единствено такъв човек ще разбере позицията ни, ще разбере защо както в духовния живот, тъй и в църковно-богослужебния живот нещата не се делят на дребни и едри, на първостепенни и второстепенни, защото всичко, което ранява душата и я руши отвътре, е огромно по значение. В такава светлина, струва ми се, варварското отношение към църковно-богослужебния календар (не го назовавам Юлиански, защото това е частично вярно като термин) е съдбоносно.
Пренагласата на духовния живот, която води като следствие до подобно делене на "съставките" на Св. Предание на "догматични" и "недогматични", е свързана с благоговението и страха пред Бога. Развита до логичен предел, тази пренагласа води - ако трябва да се изразя символично, - до почитането на златото върху олтаря по-високо от олтаря. Да, олтарът е оставен цял, догматически новостилието е наглед ненакърнено. Но, подобно на олтара, там и догматиката отива на заден план, когато на преден излезе църковната политика. Именно това "разместване на пластовете" се прояви отначало в календарната реформа: календарният въпрос бе "решен", без да се прецени богословски и църковно в пълнота, без да се обсъди съборно от цялата Църква като Тяло Христово, израз на чието богослужебно единство е именно църковният календар.
Последиците днес са видни: икуменическата съвместна молитва се практикува вече повече от половин век при "догматически" спокойна съвест. Ако нечия съвест у "тия малките" трепне, то й се казва, че съвместни молитви не е имало (т.е. прилага се "дипломация", иначе - лъжа); или че вече няма да има (докато общението с инославните си продължава необезпокоявано). Чувството за грях е почти притъпено. Днес се лъже нагло, греши се дръзко, говори се безстрашно и неблагоговейно. Под удобното покривало на "няма отстъпление от догматите" се рушат устоите на благочестието и се гради нова, адогматична религия, според която Православието е дял в духовното наследство на планетата и ценна отживелица в музея на Стария свят. Адогматичността на днешното "църковно" съзнание се облича лесно в догматическите одежди и на "православието": религията, за която духовният подвиг не е от първостепенно значение, която плава по течението на тоя свят и служи на неговия дух чрез своята послушност и способността да се пренагажда тъй, че да бъде угодна едновременно на земните човешки похоти и ... на "Христа"; ако у нас тя е лесно различима поради типично балканската си невъзпитаност, грубиянщина и безпардонност, понякога поприкрити в нетърпимо интелектуални воали, другаде тя борави по-умело с теологическия инструментариум на "православния" постмодерн. Явно на балканеца не достига търпението да "омаскарява" убедително, т.е. завоалирано, както това правят корифеите на съвременното "интелектуално богословие", т.е. първият заприличва на онова, което се е опитвал да скрие на равнище "словесност".
Но да завърша тази тъй дълга своя въздишка: календарният въпрос е достатъчно ясно разгледан в творенията на св. отци и на подвижници на благочестието. Достатъчно е да цитирам написаното от св. Серафим Богучарски, Софийски чудотворец особено негово мнение, изразено с такава яснота и категоричност през 1948 г. на Московското всеправославно съвещание, по повод взетото там решение да се остави и занапред новия стил в ония поместни православни Църкви, които са го приели. Това особено мнение гласи:
„Аз не съм съгласен с третия пункт от резолюцията на (календарната) комисия, дето празнуването на неподвижните празници по новия стил се смята за допустимо явление. Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на подвижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е на лице съзнателно и свободно нарушаване на Устава, една от основоположните книги на нашата Православна Цъква. Както догматите, така и св. Канони и Уставът са глас на нашата Майка Църквата. Да не слушаш този глас, значи да падаш в греха, наричан непослушание на Църквата, нещо, което така тежко се осъжда от нашия Господ (Мат. 18:17).
Разбира се, могат да съществуват уважителни причини, които да извиняват този грях, когато той се извършва несвободно, по силата на тия или ония условия, независещи от волята на оная Църква, в която се извършва празнуването на неподвижните празници по новия стил. В такъв случай това явление заслужава не осъждане, а съжаление и не може да бъде препятствие за църковно и братско общение на тая църква с ония църкви, които отхвърлят новия стил даже в компромисна форма.
На всеки случай да се допуска празнуването на неподвижните празници в Църквите, приели смесения календарен нов стил в компромисна форма, без всякакви уговорки, това значи да се санкционира и узаконява онова, което Православната Църква трябва да отхвърли. (п) Архиеп. Серафим. 1948 1/14 юли.”
Дано тези думи на този съвременен свети отец на Църквата подтикнат към размисъл ония, които "не са ‘старостилци’ и ‘никога няма да бъдат’". Защото "старостилството" не е въпрос на предпочитание или амбиция, а съдбоносен въпрос на православната християнска съвест.
31 May 2008
Във връзка с безразсъдния "свещен" гняв
Из житието на св. Стефан Пермский:
«... не посла бо мя Христос бити, но благовестити, и не повеле мне мучити, но учити с кротостию, и увещавати с тихостию, ниже заповеда мне Владыка мой казнити, но наказовати с милостию, по рекшему: накажет мя праведник милостию, и обличит мя (Пс. 140:5).»
«... не посла бо мя Христос бити, но благовестити, и не повеле мне мучити, но учити с кротостию, и увещавати с тихостию, ниже заповеда мне Владыка мой казнити, но наказовати с милостию, по рекшему: накажет мя праведник милостию, и обличит мя (Пс. 140:5).»
18 January 2008
"Благословеният" грях, наречен лъжа
В съвремието ни съществува едно странно явление: това е неадекватно безразличното отношение на православния християнин към лъжата и особено — "църковната" лъжа (т.е. хитрото извъртане на думите, умелото натъкмяване на факти, събития, изказвания и т. п. с цел да се постигне някаква "църковнополитическа" цел или изгода). Но нали същността на Православието е в това, че то е богооткровената истина и няма никакво общение с лъжата? Още повече със съзнателната, обмислена лъжа (каквато е, например, нововъведението, наречено "поправен юлиански календар", чиито неправославни цели упорито се премълчават, макар че са заявени ясно при изходните позиции на нововъведението). Вярно е, че хората са уморени от разделения, препирни, нелюбов и пр. Добре е, че се стремят към обединение... Но защо не се уморяват от самоизмамата? Защо не се оскърбяват от лъжата? Нима съществува по-сигурна основа за обединението от Истината? И нима Христос не заповядва — в тъй често цитирания от икуменистите пасаж от св. Иоан Богослов ("да бъдат всички едно...") — единство именно в Истината, а не в механичния сбор от компромиси, примесени с човешки заблуди и лъжа, какъвто съюз предлага идеологията на икуменизма?
"До настъпването на нашия достоен за удивление век — пише за ХХ в. д-р Ал. Каломирос — православните вярвали в Православието, инославните — в своите ереси, безбожниците — в своя атеизъм; и всеки полагал усилие да убеди другия, че [само] той притежава истината! Хората вярвали в истината и се борили за нея — дори тези, които не познавали Истината. Страшното отстъпление в сегашната епоха съвсем не дължи съществуването си на това, че нашият свят се е препълнил с еретици и безбожници, които, въпреки огромния си брой, у благочестивите човеци могат само да укрепят вярата. Отстъплението се корени в това, че сега са престанали да вярват в Истината, престанали са да вярват, че Истината съществува и че си заслужава човек да полага усилия, за да се бори за нея. Еретикът, убеден в своята ерес, вече е рядкост; също и безбожниците-идеалисти, убедени в своето безбожие са благословено явление за нашето време, макар тези думи да звучат странно. Съвременните хора са изгубили всякакво убеждение в каквото и да е. За тях всичко е относително, всичко стои под съмнение и неопределеност. За тях не съществува нищо, за което да си струва да се бориш, да защищаваш, с изключение на собственото им благополучие в тоя преходен живот. В подобен свят безбожникът или убеденият еретик са сякаш остров с живот насред един океан на смъртта, тъй като тяхната убеденост свидетелствува за стремеж към истината; и макар тази убеденост да е неразумна, смътна и страстна, тя все пак показва, че все още не са изпепелени мостовете, свързващи душата с Бога, Който е самата Истина, макар човеците да не знаят и да не признават това. И тъй, хората от нашето време вярват единствено в собственото си благополучие." ("Камък за препъване")
Ако погледнем на това безразличие откъм обратната му страна, струва ми се, ще се убедим, че то не е просто нехаене за истината, а почти болестна зависимост от лъжата, в която човек е изпаднал като е направил на лъжата отстъпка веднъж, дваж, а сетне много пъти, в нещо отначало незначително наглед, после в нещо малко по-значително, но все тъй не толкоз важно в сравнение с нещо друго и по-важно ("какво са 13 дни", бе възкликнал един апологет на календарната реформа в "Църковен вестник", убеден, че "по-важното е", че и при нея Православието остава "ненакърнено" и уверено незабелязващ венеца от лъжи, с които тази реформа си проби път в православния свят)... А какво означава болестна зависимост от лъжата може да види всеки непредубеден наблюдател, изследвайки историческото й развитие в разни времена и общества. Степените на това състояние варират от неспособността да се разпознае истината от лъжата, до бесовската озлобеност срещу истината — емпирична или трансцедентна. Причината за тази зависимост е същата, каквато е зависимостта при всяка друга греховна страст, така, както е описана тя още от древните църковни отци и, в частност, от авва Доротей. Ако едното приемане на лъжовна мисъл — а такова е по същността си всяко внушение от страна на дявола — често пъти води до смъртоносни последици (колкото и да не ги забелязват днес лекомислените, отнесени от вихъра на времената православни модернисти), то какво да кажем за съзнателното поклонение на лъжата, сергианството, още повече, когато човек не само се отрича от покаянието за лъжата, но я превръща в свое знаме, в "единствено правилна" политика за оцеляване и осъжда сурово всички, които не са съгласни с тази му политика? Чрез лъжа сергианите обсебиха Църквата, чрез лъжа я управляват, без да "отстъпват" от православната догматика (но гледано външно и повърхностно). Чрез лъжа действува днес дяволът сред православните християни повече, отколкото чрез открити ереси; както е отбелязъл Каломирос, ересите са били ефикасно средство в епоха, когато хората са имали горещи сърца и са били готови да умират за идеите си. Сега се намираме в епохата на плътското безразличие, което пламва от омраза единствено срещу враговете на собствения му комфорт и безшумно тлеене в греха; единствената позволена нетолерантност е именно към подобни врагове, които наричат нещата "със средновековни имена"...
Но ако индивидуалната лъжа започва с вътрешна отстъпка пред гласа на съвестта, със замазване на нейните богоречиви доводи чрез противопоставянето на доводи от логиката на падналото естество (напр. "днес всички мислят/постъпват така"), то къде е коренът на "църковната" лъжа — лъжата, "благословена" от отделни йерарси или от цели йерархии в църковната организация? Струва ми се, в тайното отстъпление на такива души от действената вяра в Бога, първи признак на което е изгубването на страха Божий, на страха човек да греши дори насаме, и изгубването на дълбокото благоговение пред светинята, чието най-често срещано днес проявление е нашето стоене в храма при богослужение и нашето истинско душевно лице, откриващо се чрез молитвата ни. Тук, разбира се, не говорим за ония простодушни люде, чиито души са били подведени в клопките на лъжата чрез измама и чужди внушения и чието стоене в лъжата се дължи на искрена убеденост в нея или на дълбоко незнание за нея. Такива души са в Божията десница и Бог е силен да ги излекува, ако в тях не се е вкаменила съвестта и не се е изгубила готовността да се отрекат от лъжата в мига, когато познаят истинското й лице. Реч е повече за блюстителите на истината в неправда, в "църковната" лъжа, описана тъй релефно от Достоевски в идеологията на Великия инквизитор, каквито бяха навремето старозаветните архиереи, разпнали с римски ръце Христа на кръста. А нали целта на Христовото първо пришествие бе да избави човеците от робуването на лъжата (ярък израз на което са идолопоклонничеството и греховният живот); в богослужебните песнопения на Църквата толкова често се споменава, че именно да ни избави "от прелести" (т.е. от примамилата ни и пленилата ни изкусна бесовска лъжа) Христос се е въплътил, живял, страдал, умрял и възкръснал... Колко чужди на християнството тогава са устата, говорещи лъжа, пък било то и от пищна катедра...
А какво изобилие от наставления за живот, чужд на лъжата, ни предлага самото Св. Писание:
"Блажен човек, който възлага надеждата си на Господа и се не обръща към горделивите и към ония, които се отбиват към лъжата!" (Пс. 39:5). — "нечестивите беззаконници ... нека се хванат в гордостта си за клетвата и лъжата, която изговарят" (Пс. 58). — "Отдалечи от мене пътя на лъжата, и ми дай Твоя закон" (Пс. 118:29). — "Избави ме и спаси от ръцете на синовете другородни, чиито уста говорят суетно и чиято десница е десница на лъжата" (Пс. 143:11). — "Лош порок у човека е лъжата; тя е винаги в устата на невежия" (Сирах. 20:24), на непознаващия Бога Всеведеца — "И тъй, слушайте словото Господне, хулители, управници на тоя народ, който е в Иерусалим. Понеже говорите: "сключили сме съюз със смъртта и с преизподнята сме договор направили: кога всепоражаващият бич минава, той не ще дойде до нас, защото лъжата направихме наше прибежище и с измама ще се прикрием", - затова тъй казва Господ Бог: ето, Аз полагам на Сион в основата камък, - камък изпитан, краеъгълен, драгоценен, здраво утвърден: който вярва в него, няма да се посрами" (Ис. 28:14-16). — "Колкото светът слабее от старост, толкова ще се умножи злото за живите; още повече ще се отдалечи истината, и ще се доближи лъжата" (3 Ездр. 14:16-17). — Сам Господ казва на служителите на лъжата: "Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата" (Иоан. 8:44). — Апостолът пък недвусмислено ни наставлява: "Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму" (Еф. 4:25), като предупреждава за тъжния край на огъващите се пред лъжата: "И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата" (2 Сол. 2:11-12). Лъжата е смъртен грях и Духът Божий изповядва, че "Ти ще погубиш ония, които говорят лъжа" (Пс. 5:7).
Ала какво да се каже за "благословиите", които днес се раздават за редица греховни дела, за лъжите, които църковни люде изобретяват, за да прикрият греховните си деяния, за смайващото явление "ценоразпис за свещенодействия", за "купуването и продаването" на Тайнствата (ако изобщо благодатта може да има "цена"); какво да се каже за награждаването с църковни ордени на държавни лица, нямащи нищо общо с Църквата по дух, по начин на живот, а често — и непринадлежащи на нея? Разбира се, лъжата обича да си служи с прецедентите като с извинения, като че ли повторението на греха може да бъде оправдано от предишното му извършване или от "благословните" причин за извършването му?
Възможно ли е тогава да бъде православен архиереят, който лъже от катедрата, дори ако "не изкривява догматите"? Но нали лъжата е смъртен грях; а ето, че всички ние сме в една или друга степен пленени от този грях. Едно е обаче, когато човек лъже собствената си съвест (и се кае за това), а съвсем друго е, когато лъжата се превърне в доброволен избор, в принципно отношение към действителността, в "църковна политика" и когато смъртният грях се БЛАГОСЛАВЯ, банализира и съвестта ни, умъртвена от това банализиране, го приема като неизбежна част от днешната реалност...
Но Бог е в правдата!
Православен християнин, чието сърце не се облива от огъня на срама при изричането и на най-малка лъжа, не може да бъде ХРИСТИЯНИН. Невъзможно е от един и същи извор да тече и сладка, и горчива вода...
"До настъпването на нашия достоен за удивление век — пише за ХХ в. д-р Ал. Каломирос — православните вярвали в Православието, инославните — в своите ереси, безбожниците — в своя атеизъм; и всеки полагал усилие да убеди другия, че [само] той притежава истината! Хората вярвали в истината и се борили за нея — дори тези, които не познавали Истината. Страшното отстъпление в сегашната епоха съвсем не дължи съществуването си на това, че нашият свят се е препълнил с еретици и безбожници, които, въпреки огромния си брой, у благочестивите човеци могат само да укрепят вярата. Отстъплението се корени в това, че сега са престанали да вярват в Истината, престанали са да вярват, че Истината съществува и че си заслужава човек да полага усилия, за да се бори за нея. Еретикът, убеден в своята ерес, вече е рядкост; също и безбожниците-идеалисти, убедени в своето безбожие са благословено явление за нашето време, макар тези думи да звучат странно. Съвременните хора са изгубили всякакво убеждение в каквото и да е. За тях всичко е относително, всичко стои под съмнение и неопределеност. За тях не съществува нищо, за което да си струва да се бориш, да защищаваш, с изключение на собственото им благополучие в тоя преходен живот. В подобен свят безбожникът или убеденият еретик са сякаш остров с живот насред един океан на смъртта, тъй като тяхната убеденост свидетелствува за стремеж към истината; и макар тази убеденост да е неразумна, смътна и страстна, тя все пак показва, че все още не са изпепелени мостовете, свързващи душата с Бога, Който е самата Истина, макар човеците да не знаят и да не признават това. И тъй, хората от нашето време вярват единствено в собственото си благополучие." ("Камък за препъване")
Ако погледнем на това безразличие откъм обратната му страна, струва ми се, ще се убедим, че то не е просто нехаене за истината, а почти болестна зависимост от лъжата, в която човек е изпаднал като е направил на лъжата отстъпка веднъж, дваж, а сетне много пъти, в нещо отначало незначително наглед, после в нещо малко по-значително, но все тъй не толкоз важно в сравнение с нещо друго и по-важно ("какво са 13 дни", бе възкликнал един апологет на календарната реформа в "Църковен вестник", убеден, че "по-важното е", че и при нея Православието остава "ненакърнено" и уверено незабелязващ венеца от лъжи, с които тази реформа си проби път в православния свят)... А какво означава болестна зависимост от лъжата може да види всеки непредубеден наблюдател, изследвайки историческото й развитие в разни времена и общества. Степените на това състояние варират от неспособността да се разпознае истината от лъжата, до бесовската озлобеност срещу истината — емпирична или трансцедентна. Причината за тази зависимост е същата, каквато е зависимостта при всяка друга греховна страст, така, както е описана тя още от древните църковни отци и, в частност, от авва Доротей. Ако едното приемане на лъжовна мисъл — а такова е по същността си всяко внушение от страна на дявола — често пъти води до смъртоносни последици (колкото и да не ги забелязват днес лекомислените, отнесени от вихъра на времената православни модернисти), то какво да кажем за съзнателното поклонение на лъжата, сергианството, още повече, когато човек не само се отрича от покаянието за лъжата, но я превръща в свое знаме, в "единствено правилна" политика за оцеляване и осъжда сурово всички, които не са съгласни с тази му политика? Чрез лъжа сергианите обсебиха Църквата, чрез лъжа я управляват, без да "отстъпват" от православната догматика (но гледано външно и повърхностно). Чрез лъжа действува днес дяволът сред православните християни повече, отколкото чрез открити ереси; както е отбелязъл Каломирос, ересите са били ефикасно средство в епоха, когато хората са имали горещи сърца и са били готови да умират за идеите си. Сега се намираме в епохата на плътското безразличие, което пламва от омраза единствено срещу враговете на собствения му комфорт и безшумно тлеене в греха; единствената позволена нетолерантност е именно към подобни врагове, които наричат нещата "със средновековни имена"...
Но ако индивидуалната лъжа започва с вътрешна отстъпка пред гласа на съвестта, със замазване на нейните богоречиви доводи чрез противопоставянето на доводи от логиката на падналото естество (напр. "днес всички мислят/постъпват така"), то къде е коренът на "църковната" лъжа — лъжата, "благословена" от отделни йерарси или от цели йерархии в църковната организация? Струва ми се, в тайното отстъпление на такива души от действената вяра в Бога, първи признак на което е изгубването на страха Божий, на страха човек да греши дори насаме, и изгубването на дълбокото благоговение пред светинята, чието най-често срещано днес проявление е нашето стоене в храма при богослужение и нашето истинско душевно лице, откриващо се чрез молитвата ни. Тук, разбира се, не говорим за ония простодушни люде, чиито души са били подведени в клопките на лъжата чрез измама и чужди внушения и чието стоене в лъжата се дължи на искрена убеденост в нея или на дълбоко незнание за нея. Такива души са в Божията десница и Бог е силен да ги излекува, ако в тях не се е вкаменила съвестта и не се е изгубила готовността да се отрекат от лъжата в мига, когато познаят истинското й лице. Реч е повече за блюстителите на истината в неправда, в "църковната" лъжа, описана тъй релефно от Достоевски в идеологията на Великия инквизитор, каквито бяха навремето старозаветните архиереи, разпнали с римски ръце Христа на кръста. А нали целта на Христовото първо пришествие бе да избави човеците от робуването на лъжата (ярък израз на което са идолопоклонничеството и греховният живот); в богослужебните песнопения на Църквата толкова често се споменава, че именно да ни избави "от прелести" (т.е. от примамилата ни и пленилата ни изкусна бесовска лъжа) Христос се е въплътил, живял, страдал, умрял и възкръснал... Колко чужди на християнството тогава са устата, говорещи лъжа, пък било то и от пищна катедра...
А какво изобилие от наставления за живот, чужд на лъжата, ни предлага самото Св. Писание:
"Блажен човек, който възлага надеждата си на Господа и се не обръща към горделивите и към ония, които се отбиват към лъжата!" (Пс. 39:5). — "нечестивите беззаконници ... нека се хванат в гордостта си за клетвата и лъжата, която изговарят" (Пс. 58). — "Отдалечи от мене пътя на лъжата, и ми дай Твоя закон" (Пс. 118:29). — "Избави ме и спаси от ръцете на синовете другородни, чиито уста говорят суетно и чиято десница е десница на лъжата" (Пс. 143:11). — "Лош порок у човека е лъжата; тя е винаги в устата на невежия" (Сирах. 20:24), на непознаващия Бога Всеведеца — "И тъй, слушайте словото Господне, хулители, управници на тоя народ, който е в Иерусалим. Понеже говорите: "сключили сме съюз със смъртта и с преизподнята сме договор направили: кога всепоражаващият бич минава, той не ще дойде до нас, защото лъжата направихме наше прибежище и с измама ще се прикрием", - затова тъй казва Господ Бог: ето, Аз полагам на Сион в основата камък, - камък изпитан, краеъгълен, драгоценен, здраво утвърден: който вярва в него, няма да се посрами" (Ис. 28:14-16). — "Колкото светът слабее от старост, толкова ще се умножи злото за живите; още повече ще се отдалечи истината, и ще се доближи лъжата" (3 Ездр. 14:16-17). — Сам Господ казва на служителите на лъжата: "Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата" (Иоан. 8:44). — Апостолът пък недвусмислено ни наставлява: "Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму" (Еф. 4:25), като предупреждава за тъжния край на огъващите се пред лъжата: "И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата" (2 Сол. 2:11-12). Лъжата е смъртен грях и Духът Божий изповядва, че "Ти ще погубиш ония, които говорят лъжа" (Пс. 5:7).
Ала какво да се каже за "благословиите", които днес се раздават за редица греховни дела, за лъжите, които църковни люде изобретяват, за да прикрият греховните си деяния, за смайващото явление "ценоразпис за свещенодействия", за "купуването и продаването" на Тайнствата (ако изобщо благодатта може да има "цена"); какво да се каже за награждаването с църковни ордени на държавни лица, нямащи нищо общо с Църквата по дух, по начин на живот, а често — и непринадлежащи на нея? Разбира се, лъжата обича да си служи с прецедентите като с извинения, като че ли повторението на греха може да бъде оправдано от предишното му извършване или от "благословните" причин за извършването му?
Възможно ли е тогава да бъде православен архиереят, който лъже от катедрата, дори ако "не изкривява догматите"? Но нали лъжата е смъртен грях; а ето, че всички ние сме в една или друга степен пленени от този грях. Едно е обаче, когато човек лъже собствената си съвест (и се кае за това), а съвсем друго е, когато лъжата се превърне в доброволен избор, в принципно отношение към действителността, в "църковна политика" и когато смъртният грях се БЛАГОСЛАВЯ, банализира и съвестта ни, умъртвена от това банализиране, го приема като неизбежна част от днешната реалност...
Но Бог е в правдата!
Православен християнин, чието сърце не се облива от огъня на срама при изричането и на най-малка лъжа, не може да бъде ХРИСТИЯНИН. Невъзможно е от един и същи извор да тече и сладка, и горчива вода...
03 January 2008
Сухи между капките
Аргументацията на новостилието ми напомня ходене под дъждовните капки с намерението да останеш сух; дъждовните капки в случая са сълзите на съвестта — едни ги имат, у други те липсват, у едни са по-едри и чести, у други по-ситни и редки. Естествено, най-заклетите апологети на реформата са тези, които действително остават сухи, но не поради умението си да лавират между капките, а поради... липсата на дъжд. При тях съвестта е в състоянието на Ахаав. Дори аргументите на Илия се отблъскват чрез контрааргументи според логиката ахаавова: "Защо развращавате Израиля!?" Чудно ли е тогава, че новостилната визия за онова, което самата новостилна църква е представлявала до т. нар. "поправяне" на календара, се крепи върху голословното обвинение в разкол на тези, които не са приели "поправката"? Това е отрицание на собствената историческа връзка с Църквата на "разколниците". Нещо повече, това е отрицание, което се крепи върху лъжа, тъй като преминаването от един богослужебен календар към друг не е въпрос на "поместна традиция" (иначе защо пасхалията не е също дело на "поместна традиция"?), а акт от компетенцията на Вселенски събор и въпрос на който може да се даде единствено евангелският отговор да - да, или не - не. Отрицателният реформистки етос е довел до кощунствено претълкуване на идеята за единството на Църквата. Цялата психологическа основа на новостилната аргументация представлява тъкмо този неправославен възглед за единството на Църквата, при който чистотата на вярата се "дистилира" и отделя теоретически от богослужебния живот на Църквата на вселенско равнище. И като пряка последица от подобно мислене е допускането на две Рождества, две Богоявления и пр. в живота на Едната Църква. Каква по-естествена защита от подобен когнитивен дисонанс (а съдейки по съвременното му състояние — дори когнитивна колизия) от обвинението в разкол на предизвикващите го? Когато сетните дъждовни капки замират в небесната ни съвест, ние търсим вода по земята и дори под земята... Остават ни калните капки на човешките страсти и най-вече родените от лъжа — клевета, злоба и безсъвестна игра с отминали събития и дори със самата църковна история...
Психологическото иго на властта упражнява видимо влияние върху начина на мислене. Метафорически изразено, това иго наподобява стълбата от едноименната приказка-притча на Хр. Смирненски: неговото нарастване има обратнопропорционална връзка с пресъхването на капките съвест. Привързаността към обладанието поражда обладаемост, до която човек достига по пътя на компромисите със съвестта, когато намерението е не война срещу лъжата, а борба за "запазване на статуквото" (сергианското разбиране за спасението на Църквата). Обладаемостта е онова особено покорно на внушенията на страстите състояние, при което съвестта постепенно губи силата си да устоява срещу все по-големи и по-големи дози лъжа. Погледнато с очите на лъжата, но отстранени от нея: Българската Църква престана да бъде старостилна през 1968 г. Въпрос на съвест е как ще се разглежда този акт от църковните историци: ще имат ли те доблестта да признаят грешката, извършена под политически натиск при явно потъпкване на съборността и откъсване на поместната ни Църква от хилядолетната й традиция и вярност към Вселенските събори, и ще достигнат ли до втората стъпка на признанието в грях — осъждането на греха и отстъпването от него и от вършещите го безсъвестно и досега. Или тази мъничка точка в църковната ни история, намираща се в печалния декември 1968 г., ще се превърне — не както я визират официалните придворни историци, като миг на "поправяне" на каноничността и твърдо стъпване в стъпките на съборността — в начало на бездната, водеща все по-надолу и надолу по логиката на лъжата, възприета "от всички".
Ако "съборността" е — както я възприемат православните реформисти — в следването на или затварянето на очи пред лъжата, то не е чудно стремящият се да запази пълнотата на истината да е "в разкол" (техническо-количествен израз). Ако основа на каноничността е, отново, фалшификацията (каквато представлява т. нар. "поправен юлиански [sic!] календар", то нищо чудно стремящият се да съхрани утвърденото от векове status quo да изпадне в немилост (на езика на реформистите, "неканоничност"). Ахаавовият подход към историята не се нуждае от обясненията на пророци и аргументите на "малцинството", както доказаха на времето архиереите, книжниците и старците народни. Мокротата, пораждана от дъжда на съвестта, е за мнозина дискомфортна в наше време; а обладаващите честна съвест могат сами да застанат пред простичката истина, че Православната Църква не е приела съборно нито календара на папа Григорий, нито органичното членство в протестанския ССЦ и че никаква административна мярка не може да замени ("количествено") пълнотата на истинската съборност в Църквата, нито може да я представлява на поместно равнище, ако не изповядва в пълнота всичко, прието от Църквата на Вселенските и поместните събори. Дори технически погледнато, именно новостилието е вид отстъпление от съборността и отцепване от богослужебното единство на Църквата; съборността, за която говорят днес апологетите на реформата, не е същинска православна съборност, а църковнополитически съюз, толериращ лъжата в името на едно външно, организационно единство, лишено от същинското богослужебно единство, присъщо коренно на Църквата. И това тяхно организационно споразумение за жалост обслужва не истинските интереси на Православната Църква пред лицето на инославните — а те се изразяват в една само дума: апостолство! — а икуменическите интереси на новостилния инославен свят.
Психологическото иго на властта упражнява видимо влияние върху начина на мислене. Метафорически изразено, това иго наподобява стълбата от едноименната приказка-притча на Хр. Смирненски: неговото нарастване има обратнопропорционална връзка с пресъхването на капките съвест. Привързаността към обладанието поражда обладаемост, до която човек достига по пътя на компромисите със съвестта, когато намерението е не война срещу лъжата, а борба за "запазване на статуквото" (сергианското разбиране за спасението на Църквата). Обладаемостта е онова особено покорно на внушенията на страстите състояние, при което съвестта постепенно губи силата си да устоява срещу все по-големи и по-големи дози лъжа. Погледнато с очите на лъжата, но отстранени от нея: Българската Църква престана да бъде старостилна през 1968 г. Въпрос на съвест е как ще се разглежда този акт от църковните историци: ще имат ли те доблестта да признаят грешката, извършена под политически натиск при явно потъпкване на съборността и откъсване на поместната ни Църква от хилядолетната й традиция и вярност към Вселенските събори, и ще достигнат ли до втората стъпка на признанието в грях — осъждането на греха и отстъпването от него и от вършещите го безсъвестно и досега. Или тази мъничка точка в църковната ни история, намираща се в печалния декември 1968 г., ще се превърне — не както я визират официалните придворни историци, като миг на "поправяне" на каноничността и твърдо стъпване в стъпките на съборността — в начало на бездната, водеща все по-надолу и надолу по логиката на лъжата, възприета "от всички".
Ако "съборността" е — както я възприемат православните реформисти — в следването на или затварянето на очи пред лъжата, то не е чудно стремящият се да запази пълнотата на истината да е "в разкол" (техническо-количествен израз). Ако основа на каноничността е, отново, фалшификацията (каквато представлява т. нар. "поправен юлиански [sic!] календар", то нищо чудно стремящият се да съхрани утвърденото от векове status quo да изпадне в немилост (на езика на реформистите, "неканоничност"). Ахаавовият подход към историята не се нуждае от обясненията на пророци и аргументите на "малцинството", както доказаха на времето архиереите, книжниците и старците народни. Мокротата, пораждана от дъжда на съвестта, е за мнозина дискомфортна в наше време; а обладаващите честна съвест могат сами да застанат пред простичката истина, че Православната Църква не е приела съборно нито календара на папа Григорий, нито органичното членство в протестанския ССЦ и че никаква административна мярка не може да замени ("количествено") пълнотата на истинската съборност в Църквата, нито може да я представлява на поместно равнище, ако не изповядва в пълнота всичко, прието от Църквата на Вселенските и поместните събори. Дори технически погледнато, именно новостилието е вид отстъпление от съборността и отцепване от богослужебното единство на Църквата; съборността, за която говорят днес апологетите на реформата, не е същинска православна съборност, а църковнополитически съюз, толериращ лъжата в името на едно външно, организационно единство, лишено от същинското богослужебно единство, присъщо коренно на Църквата. И това тяхно организационно споразумение за жалост обслужва не истинските интереси на Православната Църква пред лицето на инославните — а те се изразяват в една само дума: апостолство! — а икуменическите интереси на новостилния инославен свят.
12 September 2007
По повод на един "постинг за стария стил"
Наскоро прочетох следното в един "православен постинг" за "старостилството":
Здравейте!
С голям интерес прочетох горната статия и забелязах че съм достигнал до същите изводи.Стремя се да вървя по пътя на съвършенството. Един ден посетих старостилното служение в Търново и Поликраище.Това което ми направи впечатление е отсъствието на любов, една студенина, фарисейство и надменност, фалшива ревност, граничеща със сектантство.
Човек и тялото си да предаде на изгаряне щом любов няма нищо не е. Няма нищо по-страшно от фанатизма и нищо по-висше от любовта.
(http://www.orthomatic.net/?p=24)
Любезни „Jordan”, вие съдите по "впечатление" за "отсъствието на любов"! Пазете се, да не би, търсейки видима "любов" да попаднете на "актьори"... Любов, която няма много общо с Истината, лесно се намира в днешния свят. А що се отнася до новия стил - изучете историята на неговото въвеждане: в основата му лежи лъжа, потъпкване на съборността, липса на "интерес към спасението" за сметка на интензивен "политически интерес". Най-парадоксалното е, че ревнувайки за "единството на Църквата", новостилците не могат да дадат еднозначен отговор на въпроса: Кога празнува ЦЪРКВАТА Рождество Христово? На 25 декември или на 7 януари? Те тутакси започват да говорят за църквите, загърбвайки Църквата. В такъв случай правилно е те да говорят не за единство на Църквата, а за съгласуване между църквите, субординация, "каноничност" — както те разбират това понятие, но не и Единство. Единството в празника предполага единственост. Стремейки се именно към единство в празниците със западните вероизповедания, новостилците разрушиха единството на собствената си Църква. Ако говорим по същество — те отпаднаха от богослужебното си единство с Църквата, предпочитайки политическото единство с цивилното общество, с "църквата" (ekklesia) на Запада. Както във вероучително отношение е невъзможно човек да бъде единен с Църквата, без да изповядва Нейното вероучение, така е невъзможно човек да бъде единен с Църквата богослужебно, без да празнува Нейните празници. Човек не може да отмени това, което е постановила Църквата в пълнота; календарът не може да бъде отменен поместно, без отменящият го да отпадне в разкол — това са мисли на самия Хризостом Пападопулос, който въведе новия стил в Еладската църква: мисли, съдбовно изречени преди самият той да ги опровергае с делата си.
Новостилците обичат да говорят за единството на Църквата. Да психологизират един ясно духовен проблем. Да "канонизират" едно недвусмислено канонично престъпление: въвеждането на новия стил. Но нали именно новият стил разруши това видимо единство, за което "антизилотите" ратуват на вид.
Друг парадокс на новия стил е изчисляването на Пасхата ПО СТАР СТИЛ. Защо? Защото мнозина още не са "узрели" (както впрочем Финландската църква) за Григорианската пасхалия, която попада под анатемата на Първия вселенски събор... "Узряването" настъпва постепенно — също тъй постепенно, както върви и отстъплението. Километрични камъни по пътя на отстъплението са подобни "назрели" постъпки като приемането на новия стил, влизането в молитвено общение със западните "църкви-сестри"... Узрявайки, плодът на отстъплението пада от дървото. Както падна един голям плод от Дървото през 1054 г. По плодовете на тази „(на)зрялост” Христос ни е заповядал да познаваме лъжепророците на последните времена. Не винаги „мирът и безопасността” на външно „безупречната” каноничност идват свише!
Внимавайте, любезни Jordan, понеже съдите по външност... Знам, че ще намерите хиляди "контрааргументи". Людете от векове намират "доводи" срещу самото Божие Евангелие. Срещу Самия Бог. Богатата, тлъста с човешки доводи човешка логика трудно се провира през иглените уши на Евангелската логика. Тя често няма нищо общо с истината.
Може би именно затова днес на Истината противоречат чрез "любовта", "каноничността", "съборността"...
П. П.
Учудва ме това, че толкова се говори за "стария стил" от новостилците, а се забравя, че един от най-големите чудотворци на ХХ век – светител Серафим Софийски, е нарекъл нововъведението „тежък грях срещу Църквата”! Ето неговото особено мнение за т. нар. „нов стил”, изразено на Московското всеправославно съвещание от 1948 г.:
„Аз не съм съгласен с третия пункт от резолюцията на (календарната) комисия, дето празнуването на неподвижните празници {по новия стил} се смята за допустимо явление. Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на подвижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е на лице съзнателно и свободно нарушаване на [5] Устава, една от основоположните книги на нашата Православна Цъква. Както догматите, така и св. Канони и Уставът са глас на нашата Майка Църквата. Да не слушаш този глас, значи да падаш в греха, наричан непослушание на Църквата, {нещо}, което така тежко се осъжда от нашия Господ (Мат. 18:17).
Разбира се, могат да съществуват уважителни причини, които да извиняват този грях, когато той се извършва несвободно, по силата на тия или ония условия, независещи от волята на оная Църква, в която се извършва празнуването на неподвижните празници по новия стил. В такъв случай това явление заслужава не осъждане, а съжаление и не може да бъде препятствие за църковно и братско общение на тая църква с ония църкви, които отхвърлят новия стил даже в компромисна форма.
На всеки случай да се допуска празнуването на неподвижните празници в Църквите, приели смесения календарен нов стил в компромисна форма, без всякакви уговорки, това значи да се санкционира и узаконява онова, което Православната Църква трябва да отхвърли. (п) Архиеп. Серафим. 1948 1/14 юли.”
Каква „канонична логика” ще противопоставите на греха?
-----За новия и стария стил — вседостъпно тук:
http://pravoslavie.domainbg.com/17/calendar.html
Subscribe to:
Posts (Atom)
